Изберете между над 70 места и обекти за посещение
География
Община Златица е разположена в централната част на Златишко-Пирдопската котловина, в просторната и богата на води долина между Стара планина и Средна гора, на около 75 км. от столицата София в източна посока. През нея преминават две важни за страната пътни артерии – Подбалканският път I – 6 и този от Северна България към Тракия – II – 37, който е най-краткият за преодоляване на двете планински вериги. Общината включва град Златица и съставните селища Карлиево, Петрич и Църквище. Село Петрич е анклав към нейната територия, тъй като се намира на северния вход на проход през Средна гора, ограден от общините Мирково, Чавдар и Панагюрище.
Общината заема площ от 163.306 кв. км., със съседи общините Етрополе от север, Тетевен на североизток, Пирдоп от изток, Панагюрище от юг, Челопеч и Чавдар от югозапад и запад, Мирково – от север и запад на село Петрич. Надморската височина в центъра на града е 680 м., а за цялата общиан – средно около 700 м. Град Златица е разположен на 42º716` Северна ширина и на 24º133` Източна дължина.
Релефът на общината е равнинен, високопланински. Разстоянията да двете планински вериги са изключително малки. В северна посока части на град Златица и село Църквище са в самото подножие на Златишко-Тетевенска Стара планина, а на селата Карлиево и Петрич от юг – в Същинска Средна гора. По данни от последното преброяване (2011 г.) в общината живеят 5837 души, а само в града – 5084 души. През землището й преминава една от най-дългите реки в страната – Тополница, която пресича Златишко-Пирдопското поле в северната окрайнина на Средна гора и при село Петрич напуска котловината.
Златица е известна още като Град на чешмите, тъй като в селището и неговата околност са каптирани и изградени повече от 50 чешми. По-известните са Спасово кладенче, Стубела, Камика, Трите чешми, Гергана, Гагарин, Пазарските чешми, Заимската чешма, Серафимската, Училищната, Куру дере, Овена, Лястовицата и др.
Вижте обектите
История
Землището на град Златица се обитава от праисторическата епоха. В нейната околност са локализирани селищни могили от времето на Неолита.
Тракийски артефакти и множество некрополи и могили показват, че животът тук е продължил и през Желязната епоха. Като най-старо име на Златица се приема римското „Ауреа“, което в превод означава „златна монета“. Възникването на селището вероятно е свързано с експлоатираните през Античността рудници за злато в района на Свищи плаз и . В народната памет е съхранено наименованието на града като „Улпиа Ауреа“, което насочва за покровителството на селището поради златоносните си залежи и добив на благородния метал от римския император Марк Улпий Траян (98 – 117 г.). При заселването на славяните на Балканския полуостров те променят старото „Ауреа“ на „Златица“, което се запазва и до днес. В годините на Втората българска държава така е известна златната монета, сечена от цар Иван Асен II (1218 – 1241 г.).
За първи път в писмени исторически извори селището Златица се среща в известната Виргинска грамота на цар Константин Тих Асен (1257 – 1277 г.). С хрисовула той дарява на скопския манастир „Свети Георги Бързи“ земи и скит, заедно с подвластното му население, намиращи се в „село Златица“. Градът по това време и през следващия XIV в. е бил разположен на днешния връх Голеш, където има останки от средновековна крепост. Това се потвърждава от османски източници, в които се посочва, че се е намирал на височина, а в подножието му е имало обширна долина.
Към третата четвърт на XIII в. селището е част от поземлените владения на българските феодали Смилец, по-късно цар (1292 – 1298 г.) и братята му Радослав и Войсил. От 30-те години на XIV в. вече е на подчинение на ловешкото деспотство на Иван Александър. По тази причина попада под духовната власт на епископа на Ловеч, което се запазва и до днес – районът е единственият на юг от Стара планина, влизащ в диоцеза на Ловчанския митрополит.
В Средновековната епоха Златица се споменава и във връзка със събития от 1372 г., по време на една междуособна война на братята български царе Иван Срацимир (1356 – 1396 г.) и Иван Шишман (1371 – 1393 / 1395 г.), когато е опожарена. Войната, целта на която е присъединяването на Златица към Видинското царство заради стратегическото си разположение, е спечелена от цар Иван Шишман и крепостта остава в пределите на Търновското царство до завладяването му от османците.
През ранната Османска епоха селището е добре известно на османските и западните хронисти. През месец декември 1443 г. край Златица и по излизащите от котловината проходи на Средна гора, се провежда известната Златишка битка на кръстоносните войски, водени от полско-унгарския крал Владислав III Ягело и трансилванския войвода Ян Хунияди, с отрядите на султан Мурад II (1421 – 1444, 1446 – 1451 г.). През 1455 г. известно време в Златица пребивава със свитата си султан Мехмед II Завоевател (1444 – 1446; 1451 – 1481 г.). За среща с него и княза на Митилини Доменико Гатилузио пише в летописите си византийският историк Михаил Дукас. По това време в тракийските предели на империята имало епидемия от чума. Златица се славела вече с чистия си въздух и многото бистри води.
До Освобождението през 1878 г. градът е център на административна единица – нахия и каза от Никополския санджак и Дунавския вилает, вписвана във фискалните и административните документи на османската канцелария с ислямизираното си име Излади. В състава й в отделни периоди попадат от 14 до 30 селища от котловината и извън нея, от двете страни на Стара планина и Средна гора, между които Етрополе, Самунджиево (днес Ботевград), Врачеш, Правец, Джурово, Тетевен, Потоп, Стрелча, Панагюрище, Копривщица и др.
След Освобождението, до 90-те години на XIX в., а с прекъсвания и до 1901 г., е административен център от Третата българска държава – окръжие, околия, а впоследствие – община, каквато е и до сега.
Бит и култура
Поради малкото на брой жители на Златица през Възраждането и масовите преселвания след Освобождението на фамилии от Разложкия край в града, народната култура на златичани сериозно е повлияна от традициите, характерни за населението от Югозападните български земи. На тяхна основа се формират обреди и ритуали, някои от които са се запазили и до днес.
Традиционната местна къща е два типа – едно- и двуетажна, наричани „кат“, т. е. „етаж“. При двуетажните първият е служил за приютяване на животните в стопанството на собственика, ако не е в съседство на дома на домакинството специално здание – „отлукана“ (отлакана). То е служило за складиране на зърнени и тревни фуражи за животните на втория си просторен етаж и за нощуване на едрия и дребен добитък, наречен „яхър“ или „обор“, на първия.
В къщата на семейството има обикновено три стаи (одаи) – най-близката до стълбището е с оджак (огнище) и водник при входа си, за разполагане на домакинските съдове на специална дървена поставка. Нарича се „в кащи“ и в нея се приготвя храната за семейството. Следва всекидневната, която служи и за спално помещение на семейството. Третата стая, ако къщата има такава, е била отредена за младите или родилката. Отоплението е от огнището.
Традиционната женска народна носия е кенарена или ленена фустанела (риза) с везба по пазвата и края на ръкавите, сукман или бръчник, с престилка и забрадка със сарафлък, при мъжете – потури, с червен или черен пояс, кенарена риза, елече, антерия, навуща, калпак от късо остригана овча или агнешка кожа (гугла). По-богатите имали кожен кожух, а жените – контошче. Над престилката се носи разноцветен плетен колан с пафти (чапрази), а на краката – шарени плетени чорапи. За обувки се използват цървули от животинска кожа, най-често нещавена свинска или кундури. От първото десетилетие на ХХ в. постепенно в бита на златичани навлизат по-европейските дрехи – рокля и жакет, блуза и пола, а при мъжете – панталон, риза с яка, сако или дълго пардесю, на краката се носят галоши, мъжете – гумени цървули, при официални случаи затворени обувки.
От народните обреди и обичаи в миналото в Златица са отбелязвани „Пеене на пръстените“ – на 31 декември и на 1 януари, Василовден – на 1 януари, Богоявление (Йордановден), Ивановден, Бабинден, Сирни Заговезни, Тодоровден, Цветница, Лазаруване, Гергьовден, Еньовден, Петровден, Денят на Свети Илия (Илинден), Димитровден, Бъдни вечер, Коледа (Рождество Христово).
Днес от този празничен цикъл са съхранени и се възпроизвеждат от самодейци „Пеене на пръстените“, Богоявление, Тодоровден, Лазаровден. В домашна обстановка и Бъдни вечер и Коледа.